Необходимостта от съществуването на социум – такъв, какъвто го разгледахме и описахме в глава втора – изхожда от разбирането за човешката природа, изложено в глава трета и влиянието й върху живота на всеки човек.

За да припомним и  уеднаквим разбиранията, е добре да посочим какво представлява социумът според Социо-Функционалната теория.

Социум

Социум е съвкупността от всички хора, спазващи/следващи сравнително уеднаквен набор от традиции, обичаи, вярвания, схващания, правила, норми и закони, които по своеобразен начин “урегулират”  всичко, което тези хора правят и начините, по които живеят живота си.

Социумът е съставен от групи хора и между отделните групи съществуват известни различия и нюанси. (В споменатите традиции, обичаи, вярвания, схващания, правила, норми и закони.)

Хората, които не спазват регулациите, наложили се в тяхната група, биват считани за “асоциални” и търпят своеобразни санкции от останалите членове на групата си. 

За да разберем в пълна степен как функционира и се случва социума, следва да започнем малко по-отдалече.  

Всичко започва с различията и значението им за хората. 

 

Откъде идват различията между хората? 

Както уточнихме в предходните глави, за да се справя с предизвикателствата при взаимодействието си със света, човек използва своята човешка природа с нейните механизми.

Всеки от тези механизми е застъпен/проявен в различна степен при отделните хора. С други думи, всички ние сме в различна степен биологично “предразположени” (темперамент) да се справяме с различните предизвикателства, в различна степен сме усвоили способността да се справяме (характер) и в различна степен вярваме на дълбоко подсъзнателно ниво (ценности) във важността, на това с кои предизвикателства е важно да се справим и по какъв начин.

Именно тези различия правят хората толкова пъстри и отличаващи се един от друг. 

В същото време, за жалост, отново тези различия често правят разбирателството между хората трудно, а понякога дори невъзможно. Те отварят “пропасти” между любимите, пораждат конфликти между приятели и колеги, създават предпоставки за войни между нации и отдалечават деца от родители. 

 За да стане по-ясно, нека онагледим казаното с един пример: 

Ако, да кажем, даден човек притежава силно развита група от темпераментови характеристики с името “Невротизъм” (описваща склонността на човек да се фокусира върху рисковете, болката, загубата, проблемите, пропуските и грешките), той би изглеждал в очите на другите твърде плах, неуверен, предпазлив, негативен и мрънкащ за щяло и нещяло. 

А сега да вземем друг човек, който има силно развита група от темпераментови характеристики с името “Удовлетвореност” (описваща склонността на човек да се се фокусира върху преследването на удовлетворение и ползи, удоволствие, радост и постигането на цели). В очите на околните той би изглеждал амбициозен, смел, самоуверен, състезателен, целеустремен, оптимистичен и поемащ отговорност за собствения си живот. 

Най-общо казано, докато първият би се фокусирал върху потенциалните загуби в живота, вторият би наблегнал на начините да спечели. 

Двамата биха били много различни в начините, по които подхождат към предизвикателствата и трудно биха се споразумели ако се наложи заедно да вземат решение как да се справят с конкретно предизвикателство.

За всеки от тях позицията на другия не просто би изглеждала нелогична и неправилна, но и застрашаваща собственият им “свят”.

По подобен начин работят и разминаванията при характеровите и ценностните черти на човека. 

На практика, нашите характеристики често ни правят странни и непонятни за околните. С други думи, правят ни различни. 

Добре, ще кажете, но защо това е толкова важно? 

Отговорът се крие в следващата голяма група механизми за справяне с предизвикателствата: социалната адаптивност. 

След като в предходната глава разгледахме емоционалните механизми за справяне с предизвикателствата, тук ще обърнем внимание на социалните такива. 

В главата за съвременния социален свят споменахме, че хората още от древни времена живеят в групи.  

И това не е случайно.  

Съжителствайки в група, някога човекът е могъл да компенсира факта, че чисто физически не е достатъчно силен, бърз и здрав, че, в отличие от други животински видове, е лишен от дълги нокти, мощни зъби и бивни, отрова или шипове.  

Групата е била неговото “оръжие”. 

Само се замислете: ако е сам в пещерата, където се крие от суровото време, как би се защитил, когато в пещерата влязат дивите зверове ? 

В същото време, набавянето на храна, вода и ресурси е значително по-лесно в група и хората са били значително по-успешни, правейки го заедно. 

Това предопределило груповото съжителство. 

За да функционира групата обаче, за да се съхрани и процъфтява, следва хората в нея да се разбират и да съжителстват въпреки различията си.  

И докато темпераментовите различия биха могли да бъдат “използвани” по градивен за групата начин (например, когато способностите на хората в групата се допълват), то различията в начините, по които членовете на групата са склонни и избират да правят нещата (характер и ценности) са сериозна предпоставка за вътрегрупова “война”. 

“И какво от това?”- ще попитате – “Та нали малко конфликт не е навредил никому…?” 

За да си отговорим ще трябва да си изясним характеристиките и функциите на понятието “Група” в социален контекст.

 

Група

 

Социо-Функционалната теория разглежда групата като съвкупност от трима или повече човека, отговарящи на следните три изисквания: 

• Да имат обща цел, която е в унисон с индивидуалните им нужди;
• Да дават приоритет на постигането на груповите цели, пред постигането на личните, тъй като имат усещането и/или разбирането, че те самите ще са “по-добре” в личен план, ако групата постигне целите си в групов план;
• Да имат съгласие по отношение на начините, средствата и правилата за постигане на общата цел; 

Ето някои примери за подобни групи: племенна група, обитаваща дадена пещера; семейството; съкооператори в една обща сграда; жителите на един квартал; членовете на спортен клуб; служителите в дадена фирма или организация; сънародниците в една държава, и т.н. 

Това разбиране за група е свързано и с някои зависимости. 

От една страна, както вече казахме, хората са различни. Това често превръща груповото им функциониране в предизвикателство, тъй като се получават т.нар. “вътрегрупови различия”. 

Тези вътрегрупови различия отразяват различните начини, по които отделните членове на групата подхождат както към справянето с личните предизвикателства, така и към преследването на груповите цели. 

Така се поражда явлението “вътрегрупова конкуренция”. 

На практика, вътрегруповата конкуренция представлява стремежът на отделните членове на групата да “надделеят” над останалите, спечелвайки за себе си повече от наличните групови ресурси (храна, вода, място, предпочитани интимни партньори и др.) и правото да контролират някои или всички процеси и решения в групата по пътя към постигането на целите й.  

Някои хора са по-способни “да надделяват над други”  в контекста на вътрегруповата конкуренция. Иначе казано, индивидуалните характеристики на едни хора ги правят по-адаптивни в контекста на ситуацията, в която се намират като група и по този начин по-адаптивните си извоюват правото да диктуват какво и как ще се случва в групата. 

Така възниква “вътрегруповата йерархия” – неформалното структуриране на групата така, че едни хора да имат повече права и власт и думата им да “тежи повече” от тази на останалите, когато става дума за споделените групови ресурси и вземането на групови решения.

Това са т.нар. неформални лидери – хора, които нямат конкретна титла, позиция или права в легалния смисъл на думата, но които по своеобразен начин съумяват да “подредят социалния хаос”, задавайки рамка на случващото се и да структурират света за останалите. 

Когато тези хора съумеят да получат подкрепата на останалите членове на групата и да се позиционират трайно като лидери в нея, групата се сплотява и започва да функционира по-адаптивно, като по този начин вътрегруповата конкуренция постепенно стихва, групата се обединява около дългосрочните си цели и заработва като добре смазана машина, сплотена срещу външните си врагове. 

Защо това е важно? 

Продължителната вътрегрупова конкуренция, макар и да има своя смисъл и логика в контекста на групата, е пагубна за самата група по две причини: 

1. Отслабва способността на отделните членове на групата да преследват груповите цели, тъй като са твърде заети да се борят с останалите членове на групата за личните си цели. 

2. 2. Отслабва способността на групата да се пребори с останалите групи в междугруповата конкуренция. 

Защо вътрегруповата конкуренция да е пагубна?  

Много просто: защото съществуването на групата спомага за оцеляването ни като вид. 

А междугруповата конкуренция, от своя страна, е от съществено значение за оцеляването на групата. Следователно, всичко, което отслабва групата, е пагубно за нас като вид. 

Междугруповата конкуренция на практика представлява състезанието между две или повече групи за ограничен брой ресурси (територия, пазари, човешки капитал, храна, пазарен дял и т.н..). Тъй като ресурсите в света са ограничени, междугруповата конкуренция е константно явление. 

За да онагледим казаното, представете си следното: 

Ако при вътрегруповата конкуренция рискът за отделните индивиди е да останат гладни, жадни, друг да им нарежда какво да правят или, в най-лошия случай, някой да загине, при междугруповата конкуренция рискът е цялата група да спре да съществува – когато дойде съседното племе в пещерата и ги изколи; 

Или когато фирмата бъде “победена” от конкурентите; 

Или когато държавата изгуби войната и бъде погълната от завоевателя си; 

Така стигаме до най-честите причини за “провала”, или с други думи, за разпадането на групата. Обикновено вариантите са два: 

1. Когато повече от половината (50%) от членовете на групата спрат да приоритизират груповите цели пред индивидуалните си такива (вследствие на вътрегрупова конкуренция, на разминаване между лични и групови цели или по някаква друга причина);
2. Когато групата загуби междугруповата конкуренция; 

Когато дадена група престане да съществува, членовете й или  изчезват с времето (загиват, биват изолирани и попадат в отшелничество и др.), или се приобщават към друга група. 

След като разгледахме в детайл групите и закономерностите около тях, следва да си зададем логичния въпрос: 

Как групите възникват, развиват се и процъфтяват? 

Отговорът се крие във следващата голяма група механизми за справяне, с които природата е дарила човека: социалните. 

Социо-Функционалната теория нарича тази група механизми с името “Социална адаптивност”.

 

Социална адаптивност

 

Социалната адаптивност представлява способността на човека да бъде “успешен” в социалната интеракция. Това включва няколко своеобразни “социални задачи”: 

• Да намира “правилните” за него групи (позволяващи му да постига личните си цели през груповите такива) – това предполага човекът да има добро разбиране за себе си и своите възможности, както и ясна визия и посока за живота и желанията си;
• Да разбере, да се адаптира към и да започне да спазва груповите начини, правила и норми, по които групата регулира “груповия живот” – това предполага човекът да има добро разбиране за понятия като репутаця, морал, социална отговорност и др., както и да е способен на определена доза гъвкавост и промяна;
• Да създава и изгражда дългосрочни, конструктивни взаимоотношения в тези групи – това предполага човекът да умее както да комуникира ефективно, така и да проявява “просоциални” поведения, спомагащи продуктивната му комуникация с другите хора в групата;
• Да съумява да удовлетворява потребностите си с помощта на хората в групите, към които принадлежи – това предполага човекът да умее да изкомуникира адекватно собствените си чувства и потребности, по начин, който позволява на другите хора да го разберат;
• Да разбира нуждите и желанията на другите хора и активно да ги подпомага в удовлетворяването им – това предполага човекът да проявява здравословна доза съчувствие и разбиране, както и да съумява да се поставя “в чуждите обувки”;
• Да си поставя, преследва и постига споделени цели съвместно с другите хора в групите, в които участва – това предполага човекът да съумява да целеполага съвместно с другите хора – в екип и да се кооперира в посока постигането на заложените цели;
• Да съумява да “си извоюва” и запазва позиции във вътрегруповата йерархия – това предполага човекът да съумява да си подсигури “видимост” в групата (да “изпъкне” пред другите) и да оказва влияние на останалите хора и процеси в нея;
• Да приоритизира груповите пред индивидуалните цели, реализирайки про-групови поведения – това означава човекът да адаптира поведенията си по начини, които макар и да спомагат постигането на целите му, да го прават посредством колаборация и компромиси в контекста на груповия интерес, поставяйки го пред личния; 
• Да отстоява груповите интереси при междугруповата конкуренция – това означава човекът да съумява да комуникира и отстоява груповият интерес пред външни (за групата) публики, да планира за потенциалните рискове и да стратегизира за възможни продуктивни изходи от тях;

Осъществявайки гореописаните “Социални задачи”, човекът може успешно да използва групите (и съответно социума), за да се справя с предизвикателствата, идващи от суровия свят и съответно да удовлетвори личните си потребности посредством групата.

Добре, ще кажете, но как точно човек може да осъществи описаните социални задачи? 

И отговорът отново е вътре в нас: чрез проявленията на човешката природа. Или по-точно, чрез стратегическото управление на проявленията на човешката природа. 

Така отново стигаме до темата за различията.

Или по-скоро за това как от управлението на тези различия зависи дали ще сме успешни или ще се провалим в “социалната игра”..

 Но за това – в следващите глави…